Новини

  • 21.06.2021
    БЕЗПЛАТНИ ПРОФИЛАКТИЧНИ ПРЕГЛЕДИ НА 3-ТА СЛИВИЦА ПРИ ДЕЦА
    Всички Повече
  • 18.06.2021
    9 ВОДЕЩИ ЛЕКАРИ ОТ БОЛНИЦА “НАДЕЖДА“ С УЧАСТИЕ НА ГОДИШНАТА КОНФЕРЕНЦИЯ НА БЪЛГАРСКАТА AСОЦИАЦИЯ ПО MЕДИЦИНСКА ...
    Всички Повече
  • 18.06.2021
    ПРОФ. Д-Р ИВАН ЩЕРЕВ: НАЙ-ДОБРОТО ЛЕЧЕНИЕ ЗА ВСЕКИ ПАЦИЕНТ С КАРЦИНОМ Е УЧАСТИЕТО В КЛИНИЧНО ПРОУЧВАНЕ
    Всички Повече
  • 17.06.2021
    Д-р Мила Петрова: Нашата страна е съизмерима по възможност за лекарствено лечение с всички европейски страни
    Всички Повече
  • 15.06.2021
    В рубриката ПОБЕДИТЕЛИТЕ: Историята на Диляна Василева и нейната голяма победа - Виктория
    Всички Повече

Детско психично здраве

27.05.2021

Детско психично здраве

Разговор с доц. Моника Богданова – психоаналитик, който заедно с екипа за немедицинска грижа на д-р Велислава Донкина вече е на разположение и на малките пациенти на Медицински център „Надежда“ в Paradise Center, ет. 3.

- Доц. Богданова, при какви тревожни сигнали родителите трябва да потърсят консултация?
Не е нужно да насочваме вниманието на родителите към определени сигнали, още повече наричайки ги тревожни. Това ще ги вторачи в детето по начин, който често има повече негативни последици, отколкото позитивен резултат – започват да търсят у него проблем, който трябва да бъде намерен. По-важно е да им се каже, че имат естествената интуиция да усетят, когато нещо с бебето, детето не е наред, кога то страда.
Основното в началото на живота на детето е умението му да прави връзка с родителите си, да общува – да ги гледа, да гука, да се движи, да се усмихва, да ги вика по различни начини.
После, до 3 г. – да се социализира, да се разделя, да играе, да може да се адаптира в различни среди, да експериментира, да е любопитно, „да прави бели“.
И така до 5 г., когато има желание да учи, умения да се справя с трудности, разбира за какво служат правилата, но умее да ги провокира.
Тези години са основата на човешкото развитие, заедно с 9-те месеца в утробата, които създават усещане за сигурност, приемане, за ценност. След това, особено в юношеството, всички нерешени въпроси се възраждат.


- Различно ли е психичното страдание при деца в отделните възрасти – при бебетата, при деца, които посещават ясла, детска градина, училище, в пубертета?

Страданието е субективно усещане и когато се назовава като такова, трябва да му се обърне внимание. Какво е болка и страдание детето научава от реакцията на околните от ранна възраст – то свързва преживяването си с думата и предадената от възрастния емоция. Да се каже: „Ставай, нищо ти няма!“, изпитвайки тревога и тъга, която родителят се опитва да прикрие, означава да се „разсее“ детето и да се изпусне възможност да придобие опитност от преживяното. Болката е част от живота, случва се и не бива да се неглижира, отрича или хиперболизира.


- С какви предизвикателства за родителите е свързано израстването на детето през всеки един от тези периоди?

Парадоксално е, но много често предизвикателствата не са провокирани от детето и порастването, а от личната история и преживяванията на родителите, от това как те не могат да видят детето си отделено от тях. От симбиозата майка-бебе, детето трябва да влезе в семейния триъгълник, за да се развие като самостоятелна личност. Често това се оказва Бермудски триъгълник – то се загубва в родителските отношения и не намира своето място, сливайки се с единия родител, а понякога и с двамата родители. А това има различни последици после – неувереност, несигурност, тревога, липса на ентусиазъм, зависимост, обучителни затруднения, т.нар. хиперактивност и др.


- Има ли наистина „бебешки пубертет“ и как да помогнем на детето си да се справи със своите чувства през този труден период?
Знам, че е писано много по темата, но като психоаналитик смятам, че няма. Даже точно обратното – бунтът е здравословен и често показва интелигентността у децата, тяхното търсене на решения. Няма нужда да им се помага да се справят, те не са безпомощни. Този период, както и всички остали, са опитност. Детето трябва да се съпроводи, да се придружи с уважение и разбиране, но и строго, когато се наложи, с правила. Друг е въпросът защо това е все по-трудно на родителите. Но да, по-лесно е да се сложи диагнозата „бебешки пубертет“, защото всяко поведение може да се обясни с него, не се налага да се търсят други причини. Изглежда по-лесно, но води до натрупване на неразбиране за това какво се случва с детето.


- Как да реагираме, ако детето ни проявява изблици на гняв и агресия още в най-ранна детска възраст или на по-късен етап – в детската градина, в училище, през пубертета?

Важно е да се разбере дали е гняв и от какво е провокиран. Може да е тъга, усещане за отхвърляне или неразбиране, страдание. Агресията е по-многопластова – има и позитивна, свързана с отстояването на себе си, със себезащита. И тук е важно да се мисли за причините – невинаги видимото поведение е същността на ситуацията. Много често агресивно се нарича дете, което хапе, но всъщност това най-често са деца, които са гушкани, целувани твърде много, без оглед на тяхното желание. Да, може би бихме могли да ги наречем агресивни, но те са безпомощни в това да се защитят от възрастния.



- Можем ли да говорим за бум на тревожните разстройства при децата в резултат на социалната изолация в момента?
Преживяваме период на нарушаване на естествената човешка потребност от общуване, която ни отличава от животните. Когато прибавим тревогата, страха, липсата на перспективи – ситуацията става критична. В началото на COVID 19-пандемията, миналата година, беше важно на децата да се разказва за това, което се случва, защото знаем, че без думите, с които обличаме събитията, чувствата, преживяното, детето е в капана на онова, което не може да бъде изказано, на ужасяващото. Бебетата и децата трябваше да разберат онова, което се случва на тях и на възрастните наоколо – защо мама или татко плачат, че не могат да отидат да видят баба или дядо, защо са тревожни от това, че не могат да направят онова, което са били планирали, защо се страхуват, защо са потиснати и защо това не зависи от тях. Думите са още по-важни в местата за деца, където професионалистите трябва да носят маски, които скриват лицето и то не винаги е сигурно, че разпознава лицата или погледите им. Лицето е основното средство за разбиране между хората. Затова именно чрез думите може да се избегнат някои прояви на страх или тревожност у бебето, детето.
Повече от година по-късно ситуацията е различна, защото вече всяко семейство има своето отношение към нея и свое собствено поведение. Тя е продължението и изходът, който невинаги се вижда. Състоянията на децата са състояния на родителите.



- Какви емоционални и психически травми понася детето при раздяла на родителите или при смърт на някой от тях? Как да помогнем на детето си да премине през този труден период и как да разпознаем симптомите на психическото му страдание?

Когато говорим за раздяла на родителите или за смърт в семейството, травматично би било за детето, ако не му се обясни какво се случва. За него ситуацията става травматична, ако не е назована, изговорена, не е създадено пространство за преживявания.
Има и още един момент – не е нужно родителите да се чувстват притиснати да разговарят, могат да го направят, когато самите те са намерили думи за себе си, но да изкажат това: „Разделяме се с баща ти, но ми е трудно да говоря за това. Ще ми трябва време, това няма нищо общо с теб. Ние винаги ще бъдем твоите майка и баща, бъди спокоен“.



- Какви рискове за детската психика носи използването на всякакви електронни устройства и неограниченият достъп до информация от всякакъв род в мрежата?
Най-малкото бебе, което съм виждала да борави с телефон, е било на 8 месеца и е изумително да се види как то не се интересува от живота наоколо, от родителите си, и се оживява само пред монитора. Най-често родителите прибягват до електронно устройство, за да си осигурят спокойствие, да имат време за друго, да може да се нахрани, „защото иначе не стои на едно място“. Цената обаче е висока – виртуалната реалност постепенно измества другата и детето започва да страда, защото не е разбрано, не му се удовлетворяват всички желания. Мит е, че детето става по-инетелигентно, когато може да се справя с електронни устройства. Много често тези деца проговарят първо на английски език, пеят песни като анимационни герои, с нечовешки тембър. Те стават монитор, чието функциониране трудно може да се разбере. Мисля, че детето няма да загуби нищо, ако до училищна възраст няма самостоятелно екранно време. Да обсъжда с родителите си някой подходящ филм – това е друго. Има думи, отношения, знания – 20-30 мин. на ден, след третата година, а най-добре след петата. Разбира се, това не може да се абсолютизира – по-добре кратко филмче, отколкото родител „извън кожата си“. Родителите не бива да изпитват вина, но ако зачестяват подобни моменти – могат да поговорят с някого.



- В училищна възраст някои деца срещат обучителни затруднения – трудности при получаване, обработка и съхраняване на информацията. Как може да им се помогне?

Т.нар. „обучителни затруднения“ стават все повече и за съжаление подходът е все по-неадекватен, тъй като е трудно да се разберат причините. Не всички специалисти са обучени да идентифицират истинското състояние на детето – то не може да учи поради някаква причина, не защото е глупаво или има „нарушена концентрация“. Най-вероятно има други въпроси, които са му по-важни или търси отговори, които възрастните не искат или не могат да му дадат. Много често т.нар. „девиантни“ деца имат обучителни затруднения, а те всъщност се изключително интелигентни и това е техният начин да кажат: „Опитай се да ме разбереш!“.


- Какво бихте препоръчали на родителите, чиито деца навлизат в трудната възраст – пубертета? Какви са полезните ходове, за да се запази пълноценен контакт и отношения на доверие с детето?
Препоръчвам на родителите да прочетат книгата на Франсоаз Долто „Каузата на юношите“. Юношеството не е трудна, а крехка възраст, която изисква много фин подход и зачитане личността на юношата. Още повече, че всички ние сме в дълг към порастващите, защото нямаме никакви механизми да ги подкрепим, осигурявайки им дори ритуал и среда. Училището става все по-безпомощно. Съвременната инициация понякога продължава до 45 г. В практиката си срещам юноши, които са на 2-3 г. психична възраст – малки бебета в големи тела, които „си живеят живота“, без никаква представа каква е връзката между усилията и постиженията. Те продължават да търсят гърдите на майките си, които са сякаш застинали (с бащите) в миналото на кърмачки. Имам предвид символично – винаги са на разположение за всяко „ИСКАМ!“. Минали са десетилетия, откакто Фройд е говорил за Негово Величество детето, за пагубността от подобно отношение към него, но сега сме в същата ситуация.


- Представете екипа, с който работите в МЦ Надежда
Тук ще ми помогне д-р Донкина, която ни събра с нейната последователност и упоритост. Защото не е лесно да се намерят специалисти, които да инвестират време и енергия в подобно начинание. Всички сме хора с опит, с желание и кауза, каквато е психичното здраве. Невъзможни оптимисти, за които професионалният уют е и в създаването.

« Обратно

Разпечатайте тази страница
Споделете тази страница: